Вход Господен (Цветница) в Йерусалим - „Посетени, но оставащи слепи“

Тълпата се стича. Навалица. Прах се вдига. Хората крещят, пеят, тичат, размахват клони, свалят дрехите си и ги хвърлят на пътя. Градът гърми от гласове:

– Осанна! Син Давидов! Благословен е, Който иде в Името Господне!

И ти си там. Може би си дошъл просто да видиш – какво толкова има в Този Учител от Назарет? Казват, че изцелява, че говори като никой друг. Казват, че плаче, когато вижда болка. Но също така – че може да възкресява мъртви.

Всички погледи са вперени в Него. И всички очакват Той да дойде на кон, да дойде като победител,  Но Той не идва на кон. Не идва като победител, както мнозина очакват. Той Не носи оръжие. Не вика и не командва.
Той идва кротко. Тихо. Възседнал осле. С очи дълбоки като вечността. С поглед, който сякаш те пронизва… без да те осъжда. С очи, които виждат всичко в мен.

Изведнъж Той се спира. Поглежда към града. И точно в този миг се случва нещо, което никой не очаква. Погледа ми се спира на лицето Му,
Виждам , как в очите Му се появяват сълзи.

Не просто сълзи, а вътрешно стенание на болка и с дълбок вик и промълвява:
„ Да беше знаел ти, да! ти, поне в този [твой] ден, това което служи за мира ти! но сега е скрито от очите ти. Защото ще дойдат върху тебе дни, когато твоите неприятели ще издигнат окопи около тебе, ще те обсадят, ще те отеснят отвред, и ще те разорят и ще избият жителите ти в тебе и няма да оставят в тебе камък на камък; защото ти не позна времето, когато беше посетен. “ (Лука 19:42).

И го чувам да шепне. Но не го чувам само с ушите си, а и със сърцето си.
И се питам?! За кого плаче Той? За града ли? За свещениците ли? За изгубените овце на Израил ли?

О, Не! Боже, разбирам и осъзнавам, че Той плаче за мен.

Плаче за онези мигове в живота ми, когато Той е идвал – тихо, с кротост – но не съм Го разпознал. Плаче за всяка моя „Осанна“, казана с уста, но не и  потвърдена с моя живот. Плаче за онези части от сърцето ми, които още съм заключил и не мога да отключа.

Плаче още защото Той знае какво ще Му се случи.
Той влиза не за да приеме слава, а за да се принесе в жертва. Не за да го коронясат, а да Го разпнат.
Той не влиза, за да царува – още не. А влиза, за да умре. Не за кого да е , а за мен и теб

И докато тълпата пее и вика, Той вижда Кръста. Вижда денят на своето разпятие - петък. Вижда как множеството, което сега пее и го приветства, ще се обърне.
И знае, че и аз съм там.
Аз, който днес нося клонка, но утре… ще мълча, когато Го осъждат.
Аз, който искам от Него чудеса, но дълбоко в мен не ходя във волята Му.
Аз, който съм готов да Го следвам, но само ако не ме боли.

И тогава и днес цветница минава не през улиците на Йерусалим, а през улиците на сърцето ми.

И Царят още минава там в сърцето ми. Но вече не на магаренце. Не сред огромна тълпа от хора, А в тишината на съвестта ми. Там, където никой друг не чува, но само  Той чува туптенето на сърцето ми. И  ме пита:
– Ще Ме разпознаеш ли този път? Ще Ме пуснеш ли вътре, не само в мислите си, а в най-дълбокото в теб, в дълбините на душата си?

Той няма да отвори вратата със сила за да влезе. Но ще стои на  прага и ще хлопа..

Осанна… или Разпни Го? И решението този път няма да е на тълпата. А ще бъде твое.