ПЪТЕКИТЕ НА МОЯТА ДУША
Има пътеки в душата ми, по които никой не е минавал. Места, в които дори аз се страхувам да сляза. Стаи, пълни с тишина, с неизказани думи, със скрити сълзи. Мисли, които никога не изричам. Страхове, които заключвам зад усмивки. Болки, които трупам дълбоко – все от страх някой да не ги обезцени.
Но има Един, Който познава всяка пукнатина в мен. Един,
Който не ме пита с упрек, а ме гледа с милост. Това е Йешуа – Божият
Син, моят Спасител, моят Носител.
Той слиза там, където дори аз не искам да се върна. Слиза с
нежност и светлина. Не с осъждение, а с изцеление. И ми прошепва:
„Аз бях там, когато ти мълчеше в тъмното. Аз знаех, когато всички други не
разбираха. Аз плаках с теб, когато никой не видя.“
И тогава… нещо се случва.
Болката ми не изчезва веднага, но вече не тежи сама. Вината не изчезва от раз, но
е покрита с кръвта на Невинния.
Бог ме повдига. От праха. От безгласието. От сухите сезони
на съществуване.
Той ми дава нов дъх, нови мисли – не просто позитивни, а изкупени.
Мисли, които носят живот, защото идват от Живота.
Идва Йешуа с дреха на правда. Облича ме в истина.
Идва с ръце на любов. Поставя ме върху канара.
Идва с очи, пълни с вечност. Гледа ме не като провал, а като призван.
Аз съм пътешественик в собствената си душа, но Той е
Пастирят, Който знае къде свършва тъмната долина и къде започва новият ден.
И всеки ден, когато си мисля, че нямам сили, Той ме вдига.
Всеки път, когато се срина, Той ме събра.
Всеки миг, когато си мислех, че няма смисъл, Той говореше в тишината:
„Аз съм тук. Аз те обичам. И няма да си тръгна.“
Йешуа – само Ти знаеш всичко, което е скрито в мен.
И въпреки това – остана. И ме нарече Своето дете.
Благодаря Ти.
За новия ум. За новото сърце. За новия живот.
И за пътеката, която не вървя сам.
– Твоето дете, което Ти издигаш всеки ден