Кой и как заглуши гласът на Истинското Евангелие?
Този текст не е просто лично разсъждение. Той е роден от дълбоката ми вътрешна борба.
Той се основава на честите ми наблюдения върху Евангелските църкви и среди,
които посещавам и които наблюдавам в най-вече в социалните мрежи. Не пиша като
външен критик, а като участник, като брат, като служител.
Не са прости теоретични констатации, а дългогодишен личен опит.
В спомените ми от
преди 90те години на миналия век, когато приех Исус за мой личен Спасител и Господ
си спомням, как гласът на Истинското Евангелие някога ехтеше с власт в сърцата
на вярващите, прорязваше тъмнината, осветяваше пътища, събуждаше съвести,
рушеше вериги. Той не се нуждаеше от светлини, сцени, социални мрежи или
аплодисменти. Той носеше Божията тежест — онази тежест, от която колената се
подгъват, а душата се разтърсва до сълзи. Но днес... гласът на Истинското
Евангелие е заглушен. И не защото е
отслабнало, а защото нашите уши са се затворили.
Но, кой заглуши всъщност истинското Евангелие?
Във всеки случай
не е светът. Не е и политиката. Не са и гоненията.
Истината е , че самата Църквата го направи, тя сама заглуши гласът на истинското
Евангелие, а уж тя трябваше по презумпция да го изявява и защитава.
Сигурно,
вече се чудите, как така, как се случи?!
Гласът на истинското Евангелие бе заглушен,
когато невежеството се възцари като господар над амвоните.
Когато проповедите престанаха да изобличават греха и започнаха да галят егото.
Когато се отказахме от сериозното изучаване на Писанието и започнахме да
„интерпретираме“, вместо да се покоряваме. „Моят народ загива от нямане
на знание; понеже ти отхвърли знанието, и Аз ще отхвърля тебе да не Ми бъдеш
свещеник; и понеже ти забрави закона на твоя Бог, и Аз ще забравя твоите чеда.“
(Осия 4:6,
Гласът на истинското Евангелие бе заглушен от
неграмотността, която прие всяка лъжа, облечена в християнска терминология.
Лъжеучителите не дойдоха с рога, а с усмивки. И църквата ги посрещна с отворени
обятия, защото никой вече не познаваше достатъчно Словото, за да различи духа.
Пастирите станаха мотивационни говорители, а амвонът — сцена на спектакъл, а не
място за покаяние.
Гласът на истинското Евангелие бе заглушен от
егото, което не търпи наставление.
„Не ми казвай какво да правя! Аз знам! Аз съм помазан!“ — и така
човешкото „аз“ застана на престола, където само Христос има право да бъде.
Гордостта заглуши Истината, защото тя не търпи смирените думи на Духа. Истината
се оттегли, защото вече никой не слуша. Всеки иска да говори. Всеки иска да
бъде чут.
„Бог иска да си щастлив.“
„Бог иска да си успешен.“
Но кой ще каже: „Бог иска да си свят“?
Себелюбието превърна Евангелието в инструмент за лична изгода, вместо за лична
жертва.
„Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си…“
(Матей 16:24) — днес този стих се пропуска в повечето проповеди. Защото Суетата
заглуши Истината.
Гласът на истинското Евангелие бе заглушен от
гордостта на онези, които считат себе си за духовен елит.
Те не приемат изобличение и не се покайват. Те знаят всичко, не искат да слушат.
Те ръководят. Те изграждат „царства“ в името на Царя, когото уж следват.
Гласът на истинското Евангелие бе заглушен от
липсата на морал.
Прелюбодействащи водачи, мълчаливи старейшини, сребролюбиви служители. Църква,
която премълчава греха, става съучастник. Гласът на Истината не може да живее в
атмосфера на лицемерие. Истината и лъжата не могат да делят едно и също място.
И така...
гласът на истинското Евангелие бе заглушен — не с изстрели отвън, а с
безразличие. Не с насилие, а с комфорт. Не с гонение, а с популярност.
Истината не се
отказа. Тя просто се оттегли и се сви в ъгъла.
Остана да чака. Навън. Зад вратата. „Ето, стоя на вратата и хлопам“
(Откровение 3:20). Но, не на вратата на света. А на вратата на църквата.
Но още има
надежда.
Още има време за онзи, който е готов да смири себе си, да отвори очите си, да
се върне в молитвата, в Словото, в сълзите, в тишината. Да каже:
„Господи, върни гласа Си в живота ми. Върни Истината в дома ми. Върни страха
от Теб в сърцето ми.“
Гласът на истинското
Евангелие не е изчезнало. Ние сами го заглушихме. Но никога не е късно и винаги
можем отново да го чуем.
Ако поискаме. Ако се покаем. Ако Го потърсим.
Докато още е
време.