Господната трапеза и миенето на нозете – Tайнството на смирението и любовта . От Ръце, Които Творят, до Ръце, Които Умиват
„А като ги възлюби, възлюби ги до край.“ (Йоан 13:1)
Пасхата – най-свещеното време в календара на
еврейския народ – бе време на спомен и надежда. Всяко семейство си
припомняше с вълнение нощта на избавлението от Египет, когато Божията ръка беше
разделила морето и беше прекарала Израил през червената вода на свободата.
Символите на този празник – хляб без квас, горчиви треви, агне без недостатък –
бяха поставени на масите във всяка къща, като свидетели на онази нощ на кръв и
огън, на съд и спасение.
Йерусалим беше град на напрежение. Под повърхността на
религиозното благочестие тлееше политическо и духовно напрежение.
Народът беше под римско владичество, а във въздуха витаеше надежда – и страх.
Всички говореха за Месия – дали Той вече е дошъл? Ще ни избави ли от римляните?
Ще възстанови ли Царството?
Именно в този контекст – в този претъпкан град, в тази
преизпълнена с очакване атмосфера – Христос подготви една горна стая.
Там, далеч от тълпата, щеше да се случи нещо по-велико от изхода от Египет: новият
Завет щеше да бъде подпечатан не с кръвта на агне, а с кръвта на Божия
Син.
Учениците не разбираха. Те се препираха кой от тях е
по-голям. В тази нощ на тайнство и предателство, на любов и болка, Исус щеше да
им покаже, какво значи истинско царство. Не чрез меч, а чрез престилка. Не чрез
власт, а чрез миене на прашни, нечисти нозе.
А там в онази горна
стая, пълна с тишина, накъсвана само от приглушеното ехо на сърца,
изпълнени с неразбиране и страх, Синът Божи коленичи пред грешния човек. Този
момент не е обикновен. Това не е просто вечеря. Това е последният вик на
любовта, последният зов на милостта преди бурята на Голгота. Христос – Творецът
на вселените, Царят на славата – взема престилката на слуга и с нея изтрива
праха от нозете на онези, които скоро ще Го предадат, отрекат и изоставят.
Миенето на нозе не е ритуал. То е език, с който Сам
Бог проговаря на човешката душа. В този тъжен акт има сълзи, има любов, има
прощение. Всяка капка вода, стичаща се по краката на учениците, е символ на
милостта, с която Исус иска да измие не само телата, но и съвестите им.
„Вие сте чисти – но не всички“ (Йоан 13:10).
Дори и тогава Той обича Юда. Дори и тогава, с болка, Исус Му дава последен
шанс. И Той го прави с нежност, не със заповед. С кротост, не с гняв.
След миенето идва трапезата.
Господната вечеря.
Той взема хляба – символ на тялото Си – и го преломява. Не както царете
раздават хляб от изобилието си, а както агнето се принася в жертва. Преломява
го със сърце, което знае, че този хляб ще бъде сдъвкан от онези, които не
разбират какво Той върши. И все пак, Той го дава. „Това е Моето тяло, което
за вас се преломява.“
После чашата. Чаша червена като кръв, пълна с бъдеща болка,
синапена от мъченията на Кръста, но и чаша на завет. „Тази чаша е новият
завет в Моята кръв, която се пролива за вас.“ (Лука 22:20)
Той не казва: „Пийте от нея, ако сте достойни.“
Той казва: „Пийте от нея всички“ (Матей 26:27).
Тази чаша събира сълзите на човешкия род, греховете на
света, и ги потапя в една безкрайна милост.
Но защо миенето на нозе предшества хляба и виното?
Защото смирението е вратата към благодатта.
Никой не може да вкуси от Христос, ако първо не се остави да бъде умиван от
Него. Петър не иска – гордостта му го спира. Но Исус отговаря твърдо:
„Ако не те умия, нямаш дял с Мене.“
(Йоан 13:8)
Колко от нас стоят като Петър – готови да се бият за
Христос, но не и да се оставят да бъдат докоснати от Неговото смирение? Колко
от нас искат Вечерята без Миенето – спасението без подчинение, прошката без
покаяние?
Тази вечеря е
зов – зов към сърце,
което е счупено.
Към очи, които се срамуват да погледнат към небето.
Към нозе, които са се отклонили от пътя.
Тя не е просто символ. Тя е среща – среща със Самия Бог,
Който идва да ни докосне, да ни измие, да ни нахрани с Живот.
Господната трапеза не е маса на съвършените, а маса на
покаялите се.
И миенето на нозе не е акт на етикет, а кръстопът на вечността:
„Ще позволиш ли на Бог да ти измие нозете? Ще приемеш ли любовта, която те
унижава, за да те възвиси?“
И всеки път, когато коленичиш
пред брат си, когато вземеш в ръцете си хляба и виното, нека сърцето ти се
разтресе от благоговение.
Нека сълзите ти паднат като водата от леген, в който Сам Бог е коленичил.
За теб.
И не забравяй: тази любов – никога не оставя сърцето
безучастно.
„Аз ви дадох пример, за да правите и вие, както Аз
направих на вас.“
(Йоан 13:15)