"ОЧИТЕ НА СЪРЦЕТО"

Това не е просто текст. Това си ти, когато никой не те чува –  но Бог слуша. Ако искаш да извикаш към Господ сегам нека го направим заедно: Господи, омръзна ми! До гуша ми дойде от тази тиха несправедливост, която всички наричат „изпитание“, а тя всъчяност ме убива. От това да мълча, когато всичко в мен вътре крещи. От това да прощавам, когато сърцето ми кърви. От това да изглеждам „силен“, когато душата ми   всъщност се е свила. Защо все аз, Господи? Защо аз да нося товара? Аз ли съм виновен, че обичах? Че вярвах? Че мълчах, за да има мир? Аз съм уморен! Не от живота – а от несправедливостта , която минава за „нормална“. От хора, които газят, и после се молят. От фалшивите усмивки. От лъжата. От това да съм невидим. Къде си, Господи?! Къде си, когато добрите умират отвътре, а другите живеят, сякаш нищо не е станало? Не Те обвинявам. Не Те напускам. Не Те отричам. Но викам към теб. С последен дъх. С последен стон. С последна капка вяра: Покажи се! ...

Има въпроси, които не се раждат в ума, а в сърцето. Те не идват като аргументи, а като вопъл. Един от тях е: Кое е по-важно — истината или любовта? И ако трябва да избереш, коя ще задържиш в ръцете си, и коя ще пуснеш да падне? Това не е просто морална дилема. Това е въпрос на духовен живот или смърт. Днес ще се изправим пред един от най-важните духовни въпроси: Кое е по-важно – истината или любовта? Бихме ли жертвали едното заради другото? Можем ли да говорим за любов, без да казваме истината? Или можем ли да кажем истината, без да изгубим любовта? Съществува една опасна измама в нашето време: че любовта може да бъде отделена от истината. Че можем да обичаме, без да казваме истината. Че можем да покажем милост, като премълчим правдата. Че можем да пазим мир, като покрием грях. Но това не е любов. Това е духовен компромис, който се представя за милосърдие, но всъщност е безразличие, прикрито зад усмивка. Любовта без истина не е любов. Тя е като майка, която вижда детето си с ...

Не знам как ще се справим. Гледам как светът се срива пред очите ни – бавно, но сигурно. И всички мълчат. Всички привикват. Всички се приспособяват. Без съпротива, без въпроси, без страх от пропастта, към която се движим. Младите не четат. Не разгръщат книги, не търсят смисъл, не задават въпроси. По 20 часа на ден висят в интернет, поглъщат глупости, фалшиви модели за подражание, изкривена реалност. Днес човек може да получи диплома, без да знае как се пише собственото му име правилно. Могат да завършат училище, без да могат да напишат автобиография. Как ще си намерят работа? Как ще изградят живот? На какво ще научат децата си? Държавата се самоунищожава. Това вече не е политическа криза – това е целенасочено разпадане. Управлява ни "Моделът на Пеевски" – задкулисие, страх, мутри в костюми. Няма справедливост. Няма морал. Институциите са пълни с некадърници и послушници. „Калинки“, които не могат да различат обществен интерес от лична изгода. Мафията вече не е в подземиет...

Между Божията справедливост и Неговата милост Там, където можеш да умреш и да се родиш отново Случвало ли ти се е да стоиш на колене и да не знаеш дали Бог те гледа с гняв или със сълзи? Да усещаш, че си толкова мръсен, че дори собственото ти дишане те отвращава? Че си казвал "няма да го направя повече" – и после пак, и пак, и пак... И изведнъж те прорязва мисъл, и се сещаш, че Бог е справедлив. И не ти става леко. Напротив. Почваш да се чувстваш още виновен. Защото знаеш, че Той няма да премълчи. Не може. Защото ако Бог затвори очи за лъжата, за измяната, за насилието, за блудството, за омразата – тогава Той не е свят. Тогава Той е като нас. И всичко в теб рухва. Защото знаеш, че Бог не е като нас и Той не приема лъжата. Не се примирява с греха. Той мрази това, което ни убива. Мисълта за Неговата справедливостта те вкаменява . Не защото иска да ни унищожи, а защото отказва да остави мрака да тържествува. Божията справедливост е вик, който винаги е крещял: "Това н...

Не мога да говоря за Теб, ГОСПОДИ МОЙ … без гласът ми да се пречупи. Не защото не знам какво да кажа, а защото всяка дума се разпада, щом се приближа до величието Ти. Не мога да  изрека Името Ти Йешуа мой, без сърцето ми да се скъса между срам и благодарност. Не мога да Те опиша Йешуа  – не защото си много далечен, а защото си… твърде близо. По-близо от дъха ми дори. По-реален си от всичко, което съм усещал и усещам. Какво си Ти за мен, Божий Сине? Ти си моят Плач, който никой друг не чува. Ти си Този, който събира сълзите ми, които капят в тъмното, когато всички ме напуснат. Ти си Приютът ми, когато в мен няма нито дом, нито мир, нито посока. Ти си моят Чист въздух, когато грехът ми ме задушава. Ти си моята Светлина, намерила ме скрит в сянката на моя срам. О, Иешуа… Ти не си мит или религия. Не си философия, доктрина или традиция. Ти Си живият. Ти Си раненият. Ти Си Който ме обикна до кръв. До край. До оня дървен   Кръст. Кой друг, освен Теб, би избрал да б...

Личен анализ на влиянието на социалните мрежи в духония и църковен живот Значимостта в обществото традиционно се е свързвала с определени заслуги – принос в наука, култура, обществена дейност. В съвременния дигитален контекст обаче наблюдаваме едно тихо, но категорично изместване: личността с експертен опит често остава зад кадър, а отпред застава човекът, който умее да събере реакции, да „ангажира“ и да „създава съдържание“ Когато преди години за първи път си направих профил във Facebook , не подозирах, че подписвам договор с нова реалност. Тогава социалните мрежи изглеждаха като просто един нов начин за комуникация . Днес вече знаем, че те пренареждат обществените пластове и дефинират не просто кои новини четем, а и кои хора смятаме за „значими“. Социалните мрежи направиха нещо, което доскоро изглеждаше немислимо: те премахнаха посредниците между индивида и публиката. Всеки може да говори на всички. Въпросът е не какво казваш, а колко хора ще го чуят и с каква емоция ще реагират....