Между Божията справедливост и Неговата милост
Между Божията справедливост и Неговата милост
Там, където можеш да умреш и да се родиш отново
Случвало ли ти се
е да стоиш на колене и да не знаеш дали Бог те гледа с гняв или със сълзи? Да
усещаш, че си толкова мръсен, че дори собственото ти дишане те отвращава? Че си
казвал "няма да го направя повече" – и после пак, и пак, и пак...
И изведнъж те
прорязва мисъл, и се сещаш, че Бог е справедлив. И не ти става леко. Напротив.
Почваш да се чувстваш още виновен. Защото знаеш, че Той няма да премълчи. Не
може. Защото ако Бог затвори очи за лъжата, за измяната, за насилието, за
блудството, за омразата – тогава Той не е свят. Тогава Той е като нас. И всичко
в теб рухва.
Защото знаеш,
че Бог не е като нас и Той
не приема лъжата. Не се примирява с греха. Той мрази това, което ни убива. Мисълта
за Неговата справедливостта те вкаменява . Не защото иска да ни унищожи, а
защото отказва да остави мрака да тържествува. Божията справедливост е вик, който
винаги е крещял: "Това не може да продължава така!"
И тогава идва
ужасната истина, в която ти осъзнаваш и си казваш:
Аз съм проблемът. Не другите. Не системата. Не дяволът, а Аз.
Сърцето ми е покварено. Мислите ми – мръсни. Желанията ми – объркани.
И тогава... когато вече не мога да се скрия, когато всичко вътре в мен крещи: "Достоен
си за наказание!" ...се появява неочаквано друго чувство. Но не е гняв. А сълзи, които не можеш да удържиш. И
тогава идва мисълта за Божията милост.
И тогава започваш
да плачеш. Защото осъзнаваш, че този свят и светият Бог, когото си предал
хиляди пъти... не само че не те унищожава, а те обгръща. Милостта Му не е лицемерна.
Тя струва всичко. Струваше собствената Му кръв. Не твоята. Неговата.
Виждаш Го.
Разпънат. Разкъсан. Осквернен от нашата срамота.
Този, Който никога не е сгрешил, понесе всичките ти извращения.
„Той, Който не
знаеше грях, Бог Го направи за нас грях“ (2 Коринтяни 5:21).
И пак питаш: "Господи,
защо?"
А Той шепне през кръвта:
"Защото те обичам."
Любовта Му
боли.
Не е сантиментална. Не е илюзия.
Тя е вик от Кръста: "Отче, прости им!"
Тя е пронизана плът, за да не бъдеш ти пронизан.
Тя е разбито сърце, за да бъде твоето изцелено.
Но за кого е
тази милост?!
Тази милост е за онзи, който падне.
Който признае. Който не се оправдава. Който не търгува с покаянието си.
Който каже:
"Аз съм този човек."
"Аз заслужавам ада."
"И все пак – вярвам, че Ти можеш да ме спасиш."
И тогава – тогава
Небето се навежда.
Тогава Бог става Баща.
Тогава справедливостта не те смачква, защото е била поета.
Тогава милостта не е просто мираж – тя става твоя въздух, без който не можеш.
Божията справедливост и милост се срещат в Кръста – и за теб има място там.
Място, където вече няма срам. Няма вина. Само пробити ръце, които чакат.
„Искам милост, а
не жертва“ (Осия 6:6).