"ОЧИТЕ НА СЪРЦЕТО"

Този текст не е просто лично разсъждение. Той е роден от дълбоката ми вътрешна борба. Той се основава на честите ми наблюдения върху Евангелските църкви и среди, които посещавам и които наблюдавам в най-вече в социалните мрежи. Не пиша като външен критик, а като участник, като брат, като служител. Не са прости теоретични констатации, а дългогодишен личен опит. В спомените ми от преди 90те години на миналия век, когато приех Исус за мой личен Спасител и Господ си спомням, как гласът на Истинското Евангелие някога ехтеше с власт в сърцата на вярващите, прорязваше тъмнината, осветяваше пътища, събуждаше съвести, рушеше вериги. Той не се нуждаеше от светлини, сцени, социални мрежи или аплодисменти. Той носеше Божията тежест — онази тежест, от която колената се подгъват, а душата се разтърсва до сълзи. Но днес... гласът на Истинското Евангелие е заглушен. И не защото   е отслабнало, а защото нашите уши са се затворили. Но, кой я заглуши всъщност истинското Евангелие? Във всеки с...

Тълпата се стича. Навалица. Прах се вдига. Хората крещят, пеят, тичат, размахват клони, свалят дрехите си и ги хвърлят на пътя. Градът гърми от гласове: – Осанна! Син Давидов! Благословен е, Който иде в Името Господне! И ти си там. Може би си дошъл просто да видиш – какво толкова има в Този Учител от Назарет? Казват, че изцелява, че говори като никой друг. Казват, че плаче, когато вижда болка. Но също така – че може да възкресява мъртви. Всички погледи са вперени в Него. И всички очакват Той да дойде на кон, да дойде като победител,   Но Той не идва на кон. Не идва като победител, както мнозина очакват. Той Не носи оръжие. Не вика и не командва. Той идва кротко. Тихо. Възседнал осле. С очи дълбоки като вечността. С поглед, който сякаш те пронизва… без да те осъжда. С очи, които виждат всичко в мен. Изведнъж Той се спира. Поглежда към града. И точно в този миг се случва нещо, което никой не очаква. Погледа ми се спира на лицето Му, Виждам , как в очите Му се появяват сълзи....

(лични размисли) Тия дни докато боледувах и лежах   отслабнал и безсилен, имах време да размишлявам   за много неща, но докато държах в ръцете си божието слово, сърцето ми отново се пренесе назад в Историята и по-точно върху личността на Давид.. Четях не само самите библейски разкази – от 1 и 2 Царе, от Псалмите, но и коментари, и размисли на богослови, и статиите на онези, които търсят дълбочината на Божието действие в живота на хората. И тогава започнаха да ми се отварят очите. Бог започна да ми показва как в историята на Давид е скрита историята на Месията. Как това, което Давид преживява в плът, Христос изпълнява в Дух и Истина. Първото, което силно ме разтърси, беше фактът на пренебрежението към Давид. Когато Самуил отива в дома на баща му Есей, всички братя преминават пред него, а за Давид дори никой не се сеща . Той е "онзи с овцете". Най-малкият, невидимият отхвърленият, но пък е избраният. Осъзнах, че всъщност Исус, също като Давид, бе пренебрегнат от духовния ...

Наблюдавайки днешната Евангелска църква в България, усещам как в сърцето ми се наслагва тежест – не осъждане, а болка. Гледам църкви, събрания, конференции. Чета постове, слушам послания. И се все повече се уверявам в следното: Ние днес нямаме недостиг на пастори, служители, водачи, проповедници. Но имаме оскъдност от истински поклонници . От онези, които познават пещерата на съкрушените и не са я забравили при всяка среща със Спаситиеля,  Онези, които плачат, когато проповядват, защото знаят сърцето им на кого принадлежи.  За голямо съжаление, днес виждам много лидери, които приличат повече на Саул, отколкото на Давид – външно са силни, харизматични, стратегически, успешни. Но вътре  са празни, несмирени, отделени от Божия глас. Това е поколение, което често знае как да изглежда духовно, но е забравило как да се смири пред Бога. Поклонението им е професия, не вътрешно сърцераздиране и съкрушеност. Проповедта им презентация, но не и огън. Служението им е платформа, ...

„А като ги възлюби, възлюби ги до край.“ (Йоан 13:1) Пасхата – най-свещеното време в календара на еврейския народ – бе време на спомен и надежда. Всяко семейство си припомняше с вълнение нощта на избавлението от Египет, когато Божията ръка беше разделила морето и беше прекарала Израил през червената вода на свободата. Символите на този празник – хляб без квас, горчиви треви, агне без недостатък – бяха поставени на масите във всяка къща, като свидетели на онази нощ на кръв и огън, на съд и спасение. Йерусалим беше град на напрежение. Под повърхността на религиозното благочестие тлееше политическо и духовно напрежение . Народът беше под римско владичество, а във въздуха витаеше надежда – и страх. Всички говореха за Месия – дали Той вече е дошъл? Ще ни избави ли от римляните? Ще възстанови ли Царството? Именно в този контекст – в този претъпкан град, в тази преизпълнена с очакване атмосфера – Христос подготви една горна стая . Там, далеч от тълпата, щеше да се случи нещо по-велико ...

Онеправданието на Исус не бе просто юридическа грешка.  Не беше само съдебна манипулация, политическа интрига или обществен натиск. Бе най-голямата светска неправда. Бе вика на поквареното човечество срещу Единствения Свят  живял някога на тази клета земя. „Разпни Го!“ – не бе просто тълпа, а отразяване на човешката природа, когато светлината ѝ показва тъмнината. Исус не беше онеправдан, защото не можа да се защити. Той умишлено мълча , не защото не знаеше какво да каже, а защото знаеше какво трябва да понесе . Исус не започна да страда на кръста. Той започна в Гетсиманската градина , където душата Му се „смущаваше до смърт“ (Матей 26:38). Предателството, отхвърлянето, самотата – всичко това започна преди пиронът да пробие плътта Му . В Гетсимания Той падна ниско на земята – не от слабост на тялото, а от тежестта на цялото човешко беззаконие , което щеше да понесе. СЪДЕБНИЯТ ПРОЦЕС НА ИСУС – ИСТИНАТА СЪДЕНА ОТ   ЛЪЖАТА Арестуван посред нощ – незаконно ...

Това не е просто текст. Това си ти, когато никой не те чува –  но Бог слуша. Ако искаш да извикаш към Господ сегам нека го направим заедно: Господи, омръзна ми! До гуша ми дойде от тази тиха несправедливост, която всички наричат „изпитание“, а тя всъчяност ме убива. От това да мълча, когато всичко в мен вътре крещи. От това да прощавам, когато сърцето ми кърви. От това да изглеждам „силен“, когато душата ми   всъщност се е свила. Защо все аз, Господи? Защо аз да нося товара? Аз ли съм виновен, че обичах? Че вярвах? Че мълчах, за да има мир? Аз съм уморен! Не от живота – а от несправедливостта , която минава за „нормална“. От хора, които газят, и после се молят. От фалшивите усмивки. От лъжата. От това да съм невидим. Къде си, Господи?! Къде си, когато добрите умират отвътре, а другите живеят, сякаш нищо не е станало? Не Те обвинявам. Не Те напускам. Не Те отричам. Но викам към теб. С последен дъх. С последен стон. С последна капка вяра: Покажи се! ...

Има въпроси, които не се раждат в ума, а в сърцето. Те не идват като аргументи, а като вопъл. Един от тях е: Кое е по-важно — истината или любовта? И ако трябва да избереш, коя ще задържиш в ръцете си, и коя ще пуснеш да падне? Това не е просто морална дилема. Това е въпрос на духовен живот или смърт. Днес ще се изправим пред един от най-важните духовни въпроси: Кое е по-важно – истината или любовта? Бихме ли жертвали едното заради другото? Можем ли да говорим за любов, без да казваме истината? Или можем ли да кажем истината, без да изгубим любовта? Съществува една опасна измама в нашето време: че любовта може да бъде отделена от истината. Че можем да обичаме, без да казваме истината. Че можем да покажем милост, като премълчим правдата. Че можем да пазим мир, като покрием грях. Но това не е любов. Това е духовен компромис, който се представя за милосърдие, но всъщност е безразличие, прикрито зад усмивка. Любовта без истина не е любов. Тя е като майка, която вижда детето си с ...