"ОЧИТЕ НА СЪРЦЕТО"

Не знам как ще се справим. Гледам как светът се срива пред очите ни – бавно, но сигурно. И всички мълчат. Всички привикват. Всички се приспособяват. Без съпротива, без въпроси, без страх от пропастта, към която се движим. Младите не четат. Не разгръщат книги, не търсят смисъл, не задават въпроси. По 20 часа на ден висят в интернет, поглъщат глупости, фалшиви модели за подражание, изкривена реалност. Днес човек може да получи диплома, без да знае как се пише собственото му име правилно. Могат да завършат училище, без да могат да напишат автобиография. Как ще си намерят работа? Как ще изградят живот? На какво ще научат децата си? Държавата се самоунищожава. Това вече не е политическа криза – това е целенасочено разпадане. Управлява ни "Моделът на Пеевски" – задкулисие, страх, мутри в костюми. Няма справедливост. Няма морал. Институциите са пълни с некадърници и послушници. „Калинки“, които не могат да различат обществен интерес от лична изгода. Мафията вече не е в подземиет...

Между Божията справедливост и Неговата милост Там, където можеш да умреш и да се родиш отново Случвало ли ти се е да стоиш на колене и да не знаеш дали Бог те гледа с гняв или със сълзи? Да усещаш, че си толкова мръсен, че дори собственото ти дишане те отвращава? Че си казвал "няма да го направя повече" – и после пак, и пак, и пак... И изведнъж те прорязва мисъл, и се сещаш, че Бог е справедлив. И не ти става леко. Напротив. Почваш да се чувстваш още виновен. Защото знаеш, че Той няма да премълчи. Не може. Защото ако Бог затвори очи за лъжата, за измяната, за насилието, за блудството, за омразата – тогава Той не е свят. Тогава Той е като нас. И всичко в теб рухва. Защото знаеш, че Бог не е като нас и Той не приема лъжата. Не се примирява с греха. Той мрази това, което ни убива. Мисълта за Неговата справедливостта те вкаменява . Не защото иска да ни унищожи, а защото отказва да остави мрака да тържествува. Божията справедливост е вик, който винаги е крещял: "Това н...

Не мога да говоря за Теб, ГОСПОДИ МОЙ … без гласът ми да се пречупи. Не защото не знам какво да кажа, а защото всяка дума се разпада, щом се приближа до величието Ти. Не мога да  изрека Името Ти Йешуа мой, без сърцето ми да се скъса между срам и благодарност. Не мога да Те опиша Йешуа  – не защото си много далечен, а защото си… твърде близо. По-близо от дъха ми дори. По-реален си от всичко, което съм усещал и усещам. Какво си Ти за мен, Божий Сине? Ти си моят Плач, който никой друг не чува. Ти си Този, който събира сълзите ми, които капят в тъмното, когато всички ме напуснат. Ти си Приютът ми, когато в мен няма нито дом, нито мир, нито посока. Ти си моят Чист въздух, когато грехът ми ме задушава. Ти си моята Светлина, намерила ме скрит в сянката на моя срам. О, Иешуа… Ти не си мит или религия. Не си философия, доктрина или традиция. Ти Си живият. Ти Си раненият. Ти Си Който ме обикна до кръв. До край. До оня дървен   Кръст. Кой друг, освен Теб, би избрал да б...

Личен анализ на влиянието на социалните мрежи в духония и църковен живот Значимостта в обществото традиционно се е свързвала с определени заслуги – принос в наука, култура, обществена дейност. В съвременния дигитален контекст обаче наблюдаваме едно тихо, но категорично изместване: личността с експертен опит често остава зад кадър, а отпред застава човекът, който умее да събере реакции, да „ангажира“ и да „създава съдържание“ Когато преди години за първи път си направих профил във Facebook , не подозирах, че подписвам договор с нова реалност. Тогава социалните мрежи изглеждаха като просто един нов начин за комуникация . Днес вече знаем, че те пренареждат обществените пластове и дефинират не просто кои новини четем, а и кои хора смятаме за „значими“. Социалните мрежи направиха нещо, което доскоро изглеждаше немислимо: те премахнаха посредниците между индивида и публиката. Всеки може да говори на всички. Въпросът е не какво казваш, а колко хора ще го чуят и с каква емоция ще реагират....

Има пътеки в душата ми, по които никой не е минавал. Места, в които дори аз се страхувам да сляза. Стаи, пълни с тишина, с не изказани думи, със скрити сълзи. Мисли, които никога не изричам. Страхове, които заключвам зад усмивки. Болки, които трупам дълбоко – все от страх някой да не ги обезцени. Но има Един, Който познава всяка пукнатина в мен. Един, Който не ме пита с упрек, а ме гледа с милост. Това е Йешуа – Божият Син, моят Спасител, моят Носител. Той слиза там, където дори аз не искам да се върна. Слиза с нежност и светлина. Не с осъждение, а с изцеление. И ми прошепва: „Аз бях там, когато ти мълчеше в тъмното. Аз знаех, когато всички други не разбираха. Аз плаках с теб, когато никой не видя.“ И тогава… нещо се случва. Болката ми не изчезва веднага, но вече не тежи сама. Вината не изчезва от раз, но е покрита с кръвта на Невинния. Бог ме повдига. От праха. От безгласието. От сухите сезони на съществуване. Той ми дава нов дъх , нови мисли – не просто позитивни, а изку...

(личен размисъл) От дълго време в мен бушува нещо, което е неудържимо и все по-трудно мога да го заглушавам. Със сигурност не е гняв. Не е и умора. Не е и отчаяние. Една безмилостна истина, която отказва да мълчи. Истина, която не се побира в думи, но тежи с всяка дума, която не казвам. Живея между два свята. Единият очаква от мен да съм разумен, премерен, удобен. Другият – да бъда огледало, което отразява онова, което хората не искат да видят. И все повече усещам, че не принадлежа изцяло на нито един от тях. Истината, която нося, понякога ранява. Не защото е сурова, а защото светът около мен се е научил да се храни с лъжи. И когато отворя уста, тишината се смущава. Но аз не мога да бъда тих. Това, което чувствам, не е зов за действие. Не е стремеж към промяна на света. Това е по-дълбоко – зов към същността ми. Имам усещането, че съм стигнал до граница, отвъд която не мога да премина с онова, което съм бил досега. Всяка роля, която някога съм носил, се усеща вече тясна, износена,...

Напоследък чувам да казват (повече в социалните мрежи), че: „Старият Завет не се отнася за нашето време. Вече няма никакъв смисъл да го изучаваме.“ Колко многогрешно е това твърдение! Една от причините, поради които обичам да чета Стария Завет е защото той обяснява Новия с ясни и прости изрази. Историите му са изпълнени с преобрази на вечни истини, които са се случили в живота на истински хора. Така например в Старият Завет Израел е преобраз на християнина, а Египет изобразява света. А пътуването на Израел из пустинята представлява духовната ни работа като християни. Също така дървото, което изцери водите край Мера е преобраз на Кръста на Христос. А скалата, която даде вода в пустинята е преобраз на нашия Спасител, който беше смазан на Кръста. Всъщност, Библията ясно казва, че всичките физически битки на Израел отразяват духовните ни битки днес: „А всичко това им се случи за примери, и се написа за поука нам, върху които са стигнали последните времена.“ (1 Коринтяни 10:11). Дори ...

Трите най-често споменавани думи сред християните по време на криза са: „Господи, направи нещо!“ Да стоим и да не правим нищо, когато сме изправени пред ужасни изпитания е абсолютно срещу човешката ни природа. Всъщност, да чакаме търпеливо да се намеси Бог е вероятно най-трудното нещо в християнското ходене. Дори и посветени вярващи се паникьосват, когато Господ не се намеси във времето, което е правилно според тях. Ние винаги даваме на Бог крайни срокове и ограничения във времето. Викаме: „Господи, кога ще направиш нещо за това? Колко ще Ти отнеме? Ако не се намесиш сега, ще стане твърде късно!“ Но Бог никога не закъснява. Той винаги се намесва – но не според нашия график, а според Неговия. Нашият Господ винаги търси из земята народ, който ще Му вярва във всяка криза, изпитание, безнадеждна ситуация. Всъщност, Той често ни води в застрашителни ситуации, критични, трудни ситуации, за да ни изпита. Той иска да види дали желаем да стоим и да Го изчакаме да донесе свръхестествено осво...

Напоследък усещам силно обезкуражаване относно това, което ние, християните, наричаме новорождение. Въпреки че днес имаме повече обучени духовни лидери и служители от всякога и безброй книги и справочници, които насочват хората към духовна промяна, изглежда, че истинската трансформация и посвещение остават недостатъчни. Вместо живот, изпълнен с обновление и святост, често виждаме християни, които остават в плен на старите си навици, без реална промяна в живота си. Ах, прекрасният свят на „вярващите“, които говорят за вярата си с ентусиазъм, но живеят така, сякаш Бог е далечен наблюдател, а не техен Господ. Те знаят всички правилни думи, имат перфектен тон, когато казват „Слава на Бога“ или „Ще се помоля за теб“, но когато дойде време за действия – о, там е магията! Тези „вярващи“ имат уникалната дарба да оправдават всяко свое поведение. Те могат да се разгневят на съседа си, да сплетничат за служителя в църквата, да завидят на успеха на ближния си и после да кажат: „Е, и аз съм чо...